Архангелова Задушница. Молим се за душата на починалите. Стремим се към смирение. Вървим сред паметниците с имена, дати и снимки с наведени глави. Чува се подсмърчане, отнякъде и стон. Кадим с тамян, подаваме за “Бог да прости”, преливаме вино.
Отдавна е традиция да се стремим към смирение в определени дни.
В понеделник вече всичко е постарому. Претъпкан обществен транспорт. Сърдити, дори яростни лица. Забързани силуети се отразяват във влажния ноемврийски асфалт.
Там някъде мъглата се разкъсва от детски смях. Майка и дъщеря се гледат съучастнически. Изведнъж малката посочва с дълго, тънко пръстче в далечината и ококорва сините си очи: “А, поп”. Околните сърдити изражения прихват в смях. Тягостната ноемврийска сутрин се запълва от детска, шарена усмивка.
Отсреща, тъкмо, където сочи малкият показалец, от мъглата се появява черен силует – възрастна дама с дълги катранени одежди, навярно монахиня, не поп. На челото ѝ се е подал бял кичур, загатващ за снежнобяла коса.
Приисква ти се на фона на 5-годишното сияещо и смеещо се шарено очарование този тъмен силует да излъчва достолепие. Но вместо това изсъсква:
– Не е смешно. Трагично е. Родителите сте виновни.
Усмивките на спирката се загубват отново из мъглата. Само майката извинително отронва: “Тя е още малка, не разбира.”
– Така е, малка е. Родителите сте виновни.
– Едва на 5 ми е детето.
-До 7-годишни са освободени от грехове. Грехът е на родителите – продължава ниският каканижещ глас, излизащ изпод дългите черни поли. – С тия телефони са загубили връзката с духовното. Вие сте виновни за това.
Обвиненията срещу майката с 5-годишната дъщеря продължават да се сипат от навярно духовното лице.
А изразът “загубили връзка с духовното” кънти в главата ми.
Черните одежди, стоманеният строг поглед и леден глас ли провокират желание за връзка с духовното у едно 5-годишно дете? Как възрастна дама, духовно лице, говори за грехове и раздава присъди наедро: на майка, на 5-годишно дете? Раздава ги с ярост, с гняв и без колебание. Сочи и нарежда.
В понеделника след Задушница.
“Бог е мъртъв”, сякаш казва поведението ѝ. И затова тя отрежда.
Малко по-късно, малко по-нататък, двама едри мъже в полицейски униформи бутат и заплашително говорят нещо на други двама по-дребни мъже, цигани. Чуват се ругатни. А наоколо продължава да е мъгливо. Мирише на смог. Мирише на зима и студ. Продължават да се мяркат забързани за някъде навъсени силуети. Ще потърсят отново смирение. В някои от дните, предназначени за демонстрация на смирение.
Днес е просто понеделникът след Задушница.
Стоте дни на Кабинета “Петков”: От осанна до разпни го
На 22 март кабинетът Петков чества своя 100-дневен рожден ден, след като положи клетва на 13 декември 2021 г. Партията на харвардския възпитаник Кирил Петков влезе в политиката ударно с първата си поява на парламентарен вот, като получи 25.67% подкрепа и “отвя” дългогодишната първа политическа сила ГЕРБ.
Още по време на предизборната кампания социалните мрежи бяха заляти с крайно противоречиви мнения за екипа на младия политически лидер. От едни той бе определян като политически проект на Румен Радев, от други – като “новото юпи” на българската политическа сцена, от трети като алтернатива, спасител и борец с корупцията. И именно в последното най-силно се припозна самият Кирил Петков, който многократно изтъкна, че борбата с корупцията е тънката червена линия, която ще е определяща и при състава на новото коалиционно управление, което да излъчи кабинет.
С какво още обаче трябваше да се справи Кирил Петков?
Поредица от кризи
Премиерът Кирил Петков пое държавата във време на поредица от задълбочаващи се кризи – политическа, икономическа и здравна, предизвикани главно от Ковид пандемията в световен план и от серията избори на родна почва.
И тъкмо седнал в премиерското кресло, посрещнат с шумни овации, още в първите две седмици той бе “разпнат” от инфлуенсърите из социалните мрежи, защото и той, канадският емигрант, оказа се, ни излагал пред чужденците – с прекалено къса вратовръзка, прекалено дълги крачоли и неправилно закопчано копче на сакото.
В крайна сметка страстите се успокоиха и работата на кабинета започна по същество.
Така че за 100 дни правителството успя да приеме и да отмени задължителния зелен сертификат за редица обществени сфери, наложи мораториум върху цената на тока до края на март и прие бюджет, който предстои да се актуализира. Междувременно и Европейската комисия отчете добър прогрес в българския план за възстановяване вследствие на работата на Кирил Петков.
За кратко България бе изправена пред паника заради цените на горивата и някои хранителни продукти. В рамките на часове се образуваха огромни опашки по бензиностанции, а в социалните мрежи се появиха снимки с хора, пълнещи огромни бидони с гориво. Още на следващия ден обаче, правителството успя да успокои страстите. Няколко дни по-късно се извиха и огромни опашки за евтино олио, като дори се стигна до жертва и пострадали. Но и този казус бе решен в рамките на часове.
Войната в Украйна
Близо месец вече продължава обаче една от най-сериозните кризи, водеща след себе си огромни последствия не само за България, а за целия свят. На 24 февруари Русия започна инвазията си в Украйна. НАТО отказа да се намеси пряко в конфликта, а темата предизвика бурно обществено разделение в българското общество. Кирил Петков обяви, че България ще предостави хуманитарна помощ на Украйна, но се оказа, че не всички в Кабинета са единни по темата, което доведе до първата рокада. От поста военен министър беше освободен Стефан Янев, премиер в служебния кабинет на Румен Радев. Това стана повод и за временно напрежение между президент и премиер. Напрежение, което по-рано се появи отново и във връзка с РС Македония, и заради смени в ръководството на “Булгаргаз”. Във всички случаи обаче, резкият тон между институциите беше омекотен.
“Народният съд” обаче не пожали Кирил Петков след смяната на Стефан Янев. Премиерът бе уцелен от снежна топка навръх националния ни празник Трети март на Шипка от група хулигани, привърженици на Костадин Костадинов, развяващи руски знамена на върха.
Арестите в ГЕРБ
И тъкмо, когато темата вече уж започна да позаглъхва, в България се разпали нов политически скандал. На 17 март МВР задържа Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова. Акт, който стана причина за сблъсък между МВР и Прокуратурата. Самият Борисов пък обвини премиера, че той стои зад ареста му и че се явява “свидетел на мафията и на Черепа (Васил Божков)”.
Осанна или разпни го?
Въпреки противоречивата народна любов, лашкаща се от осанна до разпни го, Кирил Петков продължава да заявява приоритетите на правителството в борбата с корупцията. Темата за освобождаването на Иван Гешев е все още на дневен ред, а закриването на специализираното правосъдие вече влезе в Народното събрание.
И независимо от снежните топки и критиките по отношение на облеклото на Кирил Петков, кабинетът показва ясна решимост да излезе от всички кризи без предсрочни избори. След кампания за ваксиниране с бонуси на най-уязвимите групи се вижда спад в заболеваемостта от Ковид. А по отношение на конфликта в Украйна – позицията на България продължава да бъде пронатовска, което се потвърди и от срещата на Кирил Петков с американския военен министър Лойд Остин. Макар че, Кирил Петков неколкократно заяви, че на този етап България не може да подкрепи евентуално ембарго върху вноса на руски газ.
Така че “осанна и разпни го” все още чертае политическия път.
Или как членове и членки на комисии не знаят какво тъкмо правят там
Всеки избирател гласува в една избирателна секция с една карта, обявиха от ЦИК на брифинг в деня на вота. Малко по-късно стана ясно, че гласоподаватели си ядат разписките, други гласуват по няколко пъти, въобще кой-където-каквото свари.
Иначе изборният ден протече спокойно, почти меланхолично навсякъде. Включително в малко населено място, на около 60 км от столицата.
Улиците са пусти, времето е мрачно и студено. Но авторът, пътешественик от този пътепис, стремглаво тръгва към една от секциите там. Пристига, хвърля бърз поглед на разлепените списъци, нахлузва медицинската маска, покриваща носа и устата, и влиза в онази голяма, неуютна и студена сграда, ползвана навремето като ученически стол, а по-късно за провеждането на събития като балове, сватбарски партита и панахиди.
*
Няколко млади и няколко малко по-възрастни дами зъзнат в зимни якета, приветливо се усмихват и ме подканят да си подам личната карта. Пред мен друга жена вече я е дала и се насочва към онова електрифицирано нещо в дъното на секцията, заобиколено от куфаро-подобни неща.
Искате ли помощ – пита една от членките на видима възраст около 20 години.
Не, благодаря – чува се вече иззад машината.
Използвам момента и питам мога ли да направя няколко снимки. Хора в секцията няма. Дамата зад машината очевидно ще поприключи бързичко.
Няколко погледа се втренчват в мен въпросително и избързвам да обясня.
Снимки на машината – казвам – ей така, от тук. Няма да снимам екрана, нито нечий вот.
Озадачените погледи на младите дами стават все по-напористи. Някоя от по-опитните плахо казва, че „не би трябвало да не може“. Усмихвам се благодарно, понечвам да бръкна, за да си извадя телефона и изведнъж:
За какво ти е? – Въпросът е отправен от една от най-младоликите членки на комисията, която ме гледа втренчено и любопитно.
За новинарски сайт – казвам и добавям – За новинарски сайт работя. Нужно ни е да си разнообразим галерията – подмятам с усмивка, почти на шега.
Населеното място е малко, почти всички се познават, дори не виждам нужда да се легитимирам, за да направя няколко снимки. Изненадана съм още при влизането от новите, непознати лица представляващи част от комисията, където гласувам вече почти десетилетие. Прехвърлям в глава си въпросите – кои са тези нови дами, които очевидно не познавам и защо въпросът ми да снимам една машина за гласуване предизвика такъв колосален шок у тях… Защо всъщност членовете на тази комисия не знаят, че не нарушавам никакви правила с няколко снимки? Не ме познават, добре, но очевидно не знаят и че е нужно да се легитимирам и тогава съвсем не би трябвало да има проблем да направя няколкото проклети снимки, към които вече съм изгубила интерес. Никой не иска от мен да удостоверя местоработата си. Дамите изглеждат сякаш за първи път се сблъскват с подобен казус.
По-опитните членове на комисията са свели мълчаливо глави и очевидно нямат отношение към случващото се. Може би нямат, може би те самите са озадачени от нетрадиоционното присъствие на вероятно току-що завършилите средно образование активни членки на секционната избирателна комисия. И любопитно наблюдават тоталното им объркване в непредвидена ситуация.
Все пак не искате ли да Ви помогнем? – отправя за втори път въпрос едната от младите членки на СИК към дамата зад машината, която упражнява правото си на глас.
Минали са не повече от 30-40 секунди, откакто тя е там.
На неспособна да се справя ли приличам – пита сопнато вече малко раздразнената от прекомерната любезност гласоподавателка.
Не, не, ама все пак да ви помогнем, ако искате – казва членката и се отправя към гласоподавателката…
Не искам! Оставате ме, ако обичате … – заявява жената и прикрива с тялото си екрана на машината.
Наблюдавам ситуацията и ми изникват нови въпроси – защо е този прекомерен интерес за помощ към гласоподавател, граничещ с досада? Нима в тъмната стаичка някой чука отвън и предлага помощ? Не трябва ли членовете на комисията да помагат, когато тази помощ е поискана? Не е ли настоятелната, непоискана помощ обидна и накърняваща достойнството?
Неприятна е мисълта, че всъщност тази свръхинициатива за оказване на помощ може да има и друго измерение…
И докато си мисля върху тези теми, вниманието отново се връща към мен. Младата членка на комисията, която е и най-озадачена от молбата ми за снимки, обяснява, че ще се обади да попита някой-си-от-някоя-си комисия могат ли да ми позволят да снимам пустата машина, към която вече трайно съм загубила интерес… Интересно сега ми е поведението на очевидно току-що завършилите училище девойки, които създават впечатление на изключително ентусиазирани от работата си в СИК и на също толкова объркани какво точно трябва да правят и как точно трябва да се държат.
Междувременно свръхлюбезността и отзивчивостта към упражняващата правото си на глас дама е достигнала своя апогей и, докато тя очевидно преглежда внимателно бюлетината, изчаква разписката си, на която хвърля едно око и сгъва внимателно, набезите с предложения за помощ към нея не стихват. Тя е вече видимо изнервена, когато аз се отправям към машината и чувам зад гърба си твърд глас.
Не можете да снимате.
Младата членка на СИК е провела телефонния си разговор, получила е отговор и е категорична.
Така ли – питам – Мога ли да задам всъщност въпроса си към председателя на комисията, от когото да получа разрешение? Лично.
И тъкмо, когато решавам, че абсурдността на на пръв поглед елементарната ситуация ще бъде вече прекратена, получавам отговор …
Аз съм председател.
Внимателно оглеждам комисията от значително по-възрастни членове, навели глави над списъците на масите, особено съсредоточени да нанасят данни, докато в секцията все още няма никой освен мен. Внимателно оглеждам представилата ми се за председател… Усещам се, че седя с наполовина отворена уста. Не мога да направя нищо повече. Смирено отивам до машината…
Искате ли да ви помогнем? – чувам.
Поглеждам ги озадачено. Да ми помогнат? Видимо по-младите от мен председателка и членки на секционна избирателна комисия, които виждат генерален проблем и неописуемо по мащабите си събитие в снимката на гърба на машина за гласуване в малко населено място …
Изваждам разписката и питам кой точно ми забрани проклетите снимки. Всъщност те вече въобще не ме интересуват…
Искам да знам защо председателка на комисия звъни в друга комисия, откъдето да получи информация за собствените си правомощия? Защо тя самата не е наясно с тях? Защо сред няколко дами членки, председател е най-младата и неопитна? … Която очевидно не е наясно дори как да се държи с по-възрастни гласоподаватели, отчаяно предлагайки им очевидно непотърсена помощ.
Пращат ме във втората комисия в малкото населено място, на 60 км от София.
Лицата там вече са познати.
Аааа, това ти ли си, ама то няма проблем, ти си наше дете …
Моля ви – казвам – Кажете ми кой тъкмо член, от кой тъкмо закон нарушавам, искайки снимка на гърба на машина за гласуване?
Сега вече, когато са ме разпознали, снимките не са проблем. Въпреки това – настоявам. Защо трябва да съм разпознаваема, за да получа нещо, което в никакъв смисъл и по никакъв начин не нарушава закона.
За Бога! Парламентарните избори са спечелени от хора, които публично и съвсем очевидно нарушиха Конституцията и Изборния кодекс в деня на вота! А аз не мога да направя една нищо и никаква снимка на гърба на една грозна машина за гласуване!
В момента, в който си помислям за това – започвам да се упреквам сама – не може логиката ми да е такава, не е редно… Това, че някой (независимо кой) нарушава закона, не означава, че и аз трябва да правя същото… В този ред на мисли продължавам да питам на глас:
Кой закон нарушавам? Защо председателката на другата комисия пита вас какво да прави?! Ако тя е председателка, вие какви сте – та въпросът да е отправен към вас? Защо вие, в деня на вота, обучавате председател на комисия?
От отговорите на досадните ми въпроси се оказва, че членът на втората комисията, към когото е било отправено питането за снимките, всъщност е учител на младите дами – председателка и членки от първата комисия. Председателят на втората комисия, в която търся „почтеност“ (нали това е думата на спечелилата парламентарния вот ПП) и отговор на въпросите си, не присъства на спора, иницииран от мен.
Опити за отговор получавам от членовете – гимназиален учител, очевидно и учител на председателите на останалите комисии…, и от още една-две дами.
Докато аз продължавам вече безнадеждно да задавам въпроси, на които не получавам конкретни отговори, единият член на комисията важно бръква в джоба си, вади телефон, набира номер, обяснява набързо ситиацията на човека от отсрещната линия. Затваря телефона.
Можеш да снимаш машината.
От последващото обяснението става ясно, че „юридическата консултация“ е с познат колега журналист.
С мен е и вече видимо изнервената гласоподавателка от първата секция.
Тези момичета не знаят как да се държат. Защо те ме притесняваха докато упражнявах правото си на глас? Ако бях поискала помощ от тях – как щяха да ми помогнат? Щяха да ми покажат номера, за когото да гласувам ли? – саркастично пита тя.
Конкретни отговори няма.
Конкретни отговори няма и защо резултатите от последните данни на ЦИК нямат почти нищо общо нито с предварителните данни от агенциите, нито с данните от екзитполовете, минути след края на изборния ден.
Конкретен отговор нямат и въпросите защо никъде в Европа и света не се гласува изцяло с машини? Докато определени страни вече изпращат в космоса туристи – именно българите ли се оказахме по-иновативни и технологични, та се доверихме изцяло на машинния вот, въведен и приет набързо-набързо?
Конкретен отговор сякаш няма и въпросът: За какво гласувахме всъщност в неделя? За идеи, за политики, за промяна или подмяна.
Надеждата обаче сякаш остава. И тя е в това, че поне част от нас вероятно все още си задават въпроси.
Трифонов: „Нещо не е наред с медиите“. През 2017 г.:„ По принцип съм необвързан, особено ако вие сте от телевизия Алфа – това ще е страхотен секс“
„Каните ме на кафе ли? Добре, ако искате да излезем, ама много лично става. По принцип съм необвързан, особено ако вие сте от телевизия Алфа – това ще е страхотен секс. Много ще ми е кеф.“
Това заяви в отговор на журналист лидерът на втората по брой гласове партия на парламентарния вот от 4 април т.г. Станислав Трифонов на пресконференция през 2017 година. Повод за изявлението тогава беше скандал със свалено от ефир негово предаване.
Четири години по-късно същият този Станислав Трифонов бе избран за народен представител, като резултатът на партията му разби на пух и прах дори най-смелите прогнози на социологическите агениции. А всички медии се надпреварват да отразяват изявите на шоумена, който редовно показва ненавист и високомерие към журналистите.
Всъщност уводният цитат на този текст е само част от отговора на г-н Трифонов на въпрос, зададен от Алена Соколчева от телевизия „Алфа“. „Моля ви, малко по-сериозно“ – опита да излезе от ситуацията дамата тогава, през 2017 г., на което получи още по-арогантен отговор: „Моля ви се, аз съм ви поканил, вие сте дошла. Ще се държа както си искам.“
Нещо като: вкарахте ме в парламента, ще се държа както си искам. И за няколко десетки дни г-н Трифонов изобщо не се появи в Народното събрание. За сметка на това обаче в историята на българския парламентаризъм останаха хора от „Има такъв народ“ като г-жа Мика Зайкова и г-жа Ива Митева. Заради които впрочем из социалните мрежи се появиха шеги, че заседанията на парламента вече са по-гледани и чакани от комедийни предавания в българския ефир. В центъра на вниманието се появи и т.нар. от фолклора в интернет „Тошко африкански“.
А цялото „парламентарно шоу“ получи ефирно време във всички, отречени от привърженика на свободата г-н Трифонов, телевизии и радия.
Защо привърженик на свободата, ще попитате. И аз ще ви припомня единственото му интервю пред медиите след избора му за народен представител. „Честта” за разговор с изключителната, видите ли, свободна личност на г-н Трифонов имаше само Петър Волгин, в ефира на държавното радио. Там доскоро известният като шоумен политик заяви, че„вече има друг начин на изразяване. „Смятам, че начинът на изразяване е интернет, защото там си свободен… Вестниците са собственост, телевизиите са собственост, защо трябва да присъствам там“, попита той.
Въпреки че сякаш няма държава с демократична форма на управление, в която медиите да не са собственост… А помните и знаете, нали, в кои държави те са държавна собственост… ? Очевидно обаче г-н Трифонов не беше сигурен и защо трябва да присъства в парламента като народен представител, където беше изпратен от „суверена“, както самият той се изразява, с други думи от 565 014 души, дали своя вот за „Има такъв народ“.
И същият този г-н Трифонов коментира вчера, 9 юни, на профила си във Фейсбук, че „нещо не е наред с медиите“, че те „продължават да се държат неадекватно на фона на новата реалност“.
Не стана ясно обаче коя именно нова реалност има предвид г-н Трифонов. Дали онази, в която министърът на културата изявява желание да уволни директора на Националната телевизия – грубо нарушение на законите и демократичните принципи в една европейска страна. Или онази, в която професор с дългогодишен опит и признание от цялата лекарска гилдия внезапно се оказва пенсиониран, без много, много обяснения.
Всъщност като че ли наистина има нещо, което не е наред с медиите. И грешката към този момент сякаш е, че те продължават да дават трибуна на просташки изказвания и на пошли прояви. А тази трибуна дават, за да удовлетворят желанието на българския гражданин да получи това, от което той има нужда, това, което той потребява.
Защото на медиите са им нужни читатели. Читатели, които да привличат рекламодатели. Рекламодатели, от които медията да се издържа. Да се издържа, за да е свободна. За да не е на „държавната софра“, както впрочем се изрази в сряда служебният здравен министър. Всъщност отгоре погледнато е много простичко.
За сметка на всичко това обаче медиите трябва да платят скъпата цена – да отразяват пошлост и грозота, а журналстите от своя страна – да преглъщат всички обиди и нападки, отправени лично към тях. Защото, уви, случаят с дамата от телевизия „Алфа“ не бе прецедент. Арогантно отношение многократно бе показано от г-н Трифонов и към журналисти от „Капитал“ и т.н., и т.н.
Същите онези журналисти, които пишат, четат, възпроизвеждат пошлост и грозота всеки ден; пошлост и грозота, които българският гражданин търси, които той потребява – чете, слуша, гледа. Същият този български гражданин, който дава своя глас за г-н Станислав Трифонов. Именно негото внимание, на този български гражданин, се бори да задържи всяка медия, предлагайки му повече от това, което той иска – предлагайки му повече от сексистките, дебелашки шеги и хумор на г-н Трифонов, предлагайки му повече чалга, повече силикон, повече разголени снимки.
Защото след онова бруталното отношение към един български журналист, през онази не толкова далечна 2017 г., г-н Трифонов трябваше да бъде отхвърлен от обществото… и от медийната среда. Не трябваше да може да влезе по никакъв повод и начин в никоя емисия, в никой вестникарски ред. Той обаче отново влезе в ефир. С цял свой собствен телевизионен канал. Благодарение може би на онова, което той нарича(ше) „нема такава държава“.
Но напротив. Същата тази държава и същият този народ, същите тези медии го издигнаха до невиждани висоти днес. И продължават да го издигат.
И, ако някога, през онзи далечен XVIII век например, хората са имали нужда от журналистика, която да удовлетворява тяхната нужда от информация, забавление, знание, то днес тази нужда е все още жива. Ценностите на обществото обаче вече са други.
Джефри Арчър в бележка към своята книга „Четвъртата власт“ припомня: „През май 1789 година Луи XVI свиква във Версай пълно събрание на Генералните щати, за да определи кои съсловия ще представляват властта. Първото съсловие било представено от триста благородници. Второто съсловие — от триста духовници. Третото съсловие — от шестстотин представители на простолюдието. Няколко години по-късно, вече след Френската революция, Едмънд Бърк вдигнал поглед към галерията на пресата в Камарата на общините и казал: „Ето там седи четвъртата власт и тя е по-важна от останалите.“
Къде обаче са днес тези триста благородници? Или тези триста духовници? Не са ли 240 представителите на простолюдието?
Е, в такъв случай и четвъртата власт е време да властва във време на шоу.
Има ли как да се сформира правителство и какво ни предстои в следващите месеци? Това са най-актулните въпроси от последните 70-80 часа, които изместиха питанията дали ваксинацията ще е задължителна и безплатна. И дали след имунизация имаме повече антитела отколкото при преболедуване.
В крайна сметка, в ден три от изборния процес, нека видим кои са най-важните акценти до този момент.
Сумарните данни от вота
ГЕРБ печели парламентарни избори 2021 г. с 26.18 % при обработени 100 % от протоколите на СИК в РИК. Партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“ заема второ място с 17.66 %. Трети остават БСП с 15.01 %.
Следват ДПС с 10.49 %, Демократична България с 9.45 % и “Изправи се! Мутри вън!” – 4.72 %.
ВМРО остава под чертата с 3.64 %, следвани от БНО – 2.95 % и “Възраждане” – 2.45 % и патриотична коалиция “Воля – НФСБ” – 2.37 %.
Това бяха резултатите, публикувани в сайта на ЦИК. Малко по-късна там излезе и решението на Комисията, в което имаше леко разминаване с първоначално обявените проценти. Няколко дни по-късно в Държавен вестник бяха обнародвани решенията на Централната избирателна комисия за резултатите. Редица медии излязоха с гръмки заглавия за „разминавания“ в данните, оповестени от ЦИК и тези, публикувани в държавен вестник.
А говорителят на Комисията Димитър Димитров обясни, че това се дължи на допълнителното „не подкрепям никого“ и че „и двете числа са верни“.
Мандатите
Според данните от ЦИК при 100 % обработени протоколи, в 45-ото Народно събрание ще бъдат представени шест партии – ГЕРБ, “Има такъв народ”, БСП, ДПС, “Демократична България” и “Изправи се! Мутри вън!”.
В 45 – Народно събрание коалицията ГЕРБ -СДС ще има 75 депутати, или с 20 по-малко, отколкото в предишния парламент. Партията на Слави Трифонов „Има такъв народ” влиза за първи път в Народното събрание с 51 свои представители. В новия парламент БСП ще са третата по големина парламентарна група с 43 –ма депутати, при 80 в миналия, тоест с 37 по-малко отколкото в 44 – ия парламент. „Демократична България” влиза в Народното събрание с 27 депутати, а коалицията „Изправи се! Мутри вън!” ще бъде представена с 14 депутати.
Още на пръв поглед ясно се вижда, че политическите сили не могат да стигнат заветните 121 гласа за избиране на правителство. Ако, разбира се, удържат на публично заявените си позиции за коалиции.
Единствените възможности към този момента са ГЕРБ и „Има такъв народ“, или ГЕРБ, БСП и ДПС. И БСП, и партияна на Слави Трифонов обаче категорично отказват каквато и да е коалиция с ГЕРБ. От ДПС пък се чува единствено оглушително мълчание.
Така или иначе, ако Борисов върне мандата, бариерата се вдига пред „Ферарито с цвят червен“, за което бленуват 562 005 избиратели. Според предварителните изчисления обаче дори коалиция между „партиите на протестния вот“ („Има такъв народ“, Демократична България и „Изправи се! Мутри вън!“) няма как да събере 121 гласа.
Изобщо настроенията след вота са си същинска „жива рана“.
Избирателната активност
Избирателната активност у нас след 17 ч. на 4 април така и не стана ясна от сайта на ЦИК. Последната регистрирана там, дори на 6 април, два дни след изборите, остана 40,18 % към 17 ч. на 4 април.
В деня на вота говорителите на Комисията обявиха процента на гласувалите едва след 11 ч. сутринта. И то в отговор на журналистически въпрос. Иначе очевидно не смятаха фактора „избирателна активност“ за толкова значим. Изказаха се обаче различни коментари за това висока или ниска е тя. От ЦИК посочиха, че е по-ниска от предходните избори. Редица социолози и политолози обаче опровергаха това твърдение и заявиха, че предвид пандемията и лошото време, които възпрепятстват вота, процентът на избирателите, решили да отидат до урните, е висок.
В крайна сметка, от ЦИК обявиха избирателната активност заедно с оконачелните резултати , няколко дни след края на вота – 50.61% към 20 ч. на 4 април.
Вотът у нас
Социалните мрежи на 4 април бяха пълни със снимки на опашки пред секции, профилни фотоси, рамкирани с логата на партии и т.н. Силно активно гражданско общество, което в крайна сметка срази социолози и политолози с неотразимо силната си подкрепа за шоумена Слави Трифонов, татуирал на гърба си No mercy! I am coming and hell is coming with me!
Лирично отклонение или бел.ред: (Какъв процент от избирателите на г-н Трифонов могат да си преведат посланието и знаят значението му – все още никоя социологическа агенция не се е захванала да изследва. Но би трябвало все пак той да е висок, предвид че наистина голямата подкрепа за една от звездите на попфолка у нас, и потенциален премиер, дойде от сънародниците ни зад граница.)
Най-голяма подкрепа получи г-н Трифонов, освен от емигрантите, и от русенци. В Русе, града, описван като „икономически, транспортен, културен и образователен център от регионално и национално значение“ общо 18 556 души (от 163 712 население към 15 юни 2020 г.) са дали своя вот за „No mercy! I am coming and hell is coming with me!“
За сметка на това, в родния на Трифонов Плевен – 26 112 души са дали своя глас за него, но първенството в подредбата остава за ГЕРБ, които са събрали доверието на 26 538 човека.
ГЕРБ, традиционно, печелят изборите почти в цялата страна, освен както стана ясно по-горе, в Русе и в още няколко града – Разград, Търговище и Кърджали, където първенци са ДПС. София пък остава за „Демократична България“. Но пък нали София не е България, та в крайна сметка, в сумарните данни, „Демократична България“ бе избутана от четвъртото място от ДПС.
Също толкова безсърдечно, колкото БСП беше избутана от дългогодишното си второ място заради Слави Трифонов. Единственият град, в който столетницата се оказа на първо място, е Ямбол.
Вотът зад граница
Вотът в чужбина се оказа коренно различен от този у нас. Българите зад граница подредиха политическите сили в различен ред.
Най-много аплодисменти събра Слави Трифонов с 30,61 % (51 608 гласа). На второ място по гласове застана “Демократична България” с 17,57 % (29 617 гласа). Трето се нарежда ДПС с 13,28 % (22 385 гласа). Коалицията ГЕРБ-СДС събира 8,67 % от гласовете. “Възраждане” е пета с 7,39 %, следвана от БСП с 6,54 %, БНО с 5,26 % а “Изправи се! Мутри вън!” събират 4,23 %.
На тези избори в чужбина гласуваха рекорден брой български граждани, на места се чакаше часове за ред до урните, а имаше и хора, които не успяха да дадат своя вот в рамките на изборния ден. Българите в чужбина гласуваха в 464 секции в 69 държави, като една от секциите във Франция не отвори заради противоепидемични мерки.
Изненадите
Почти никакво съвпадение нямаше между резултатите от предварителните данни от социологическите агенции и официалните данни, които оповести ЦИК.
*Сравнение между данните от екзитполовете и предварителните изследвания на двете водещи социологически агенции можете да откриете в линковете:
Най-голямата изненада се оказа втората позиция на партията на Слави Трифонов, която събра неподозиран от никого висок процент. В предварителните проучвания на социологическите агенции тя заемаше трето място с около 12 %. В крайна сметка обаче се оказа с близо 18 %.
Следващите изненади дойдоха от БСП и „Демократична България“. Докато прогнозният вот за социалистите се простираше в рамките на около 20 %, в крайна сметка столетницата едва се „закачи“ за 15-те, което предизвика трусове в ядрата ѝ.
„Демократична България“ за сметка на това събра близо 10 % на фона на прогназираните от агенциите около 6 %. Дълго време по ръба се движи ВМРО, която в крайна сметка падна под прага от 4 %.
Разместване имаше и в деня след вота, в процеса на обработка на протоколите. Първоначално на четвъртото място беше стъпила „Демократична България“, след 80 % обработени протоколи обаче, тя беше изместена от ДПС.
Какво ни очаква по Конституция?
След като излязат окончателните данни от ЦИК президентът, с юмрук или без, ще трябва да проведе консултации с парламентарните групи и да възложи на кандидат за министър-председател, посочен от най-голямата по численост парламентарна група, да състави правителство. Как ще се осъществи общуването между Борисов и Радев? Ще видим.
Ако в седем дневен срок Борисов не успее да предложи състав на МС, президентът възлага това на посочен от втората по численост парламентарна група кандидат за министър-председател (предполага се, Слави Трифонов).
При неуспех, прецедурата се повтаря с третата парламентарна група.
Ако продължава да не се постига съгласие, президентът назначава служебно правителство, разпуска НС и насрочва нови избори.
Един текст за самотни, фригидни жени с ниво на романтика – НУЛА
Да не би да усещате леко гадене? Да, не е коронавирус, все още имате вкус. Просто дойде онзи ден, в който стените ви в социалните мрежи са с предимно три вида статуси, и трите „пълни с любов“ – към вино, към партньор(ка) или и към двете.
Честна дума, нямах намерение да ви занимавам с подобен текст, но … само ден преди абсолютната любовна еуфория да завладее интернет, за пореден път, докато си правих вечеря, чух онази деликатна реклама за дамски превръзки, която несъмнено чувате и вие на всяко хранене – поне по веднъж. Ако си пускате телевизора, разбира се. Та, чувам рекламата за „утробата“. И започват едни екзистенциални мисли. За първи път не ми става ужасно гнусно, а вземам да разсъждавам над дълбокия смисъл на цялата тая история за „утробата“ – първата менструация, едно-второ-трето. И някак неестествено се сещам, че утре е онзи-там-какъв-беше 14 февруари.
И съвсем между другото, режейки руколата за салата, взеха да ми се въртят недотолкова любовни сценарии. И решавам в крайна сметка, че след като на 14 февруари ще си налея вино и ще си направя още една салата, а няма да си слагам по профилите из социалите мрежи сърца и влюбени снимки, съм в пълното си право да си позволя фриволни мисли за (вероятно) чужди истории с реалистичен сюжет и … без филтър, както се казва на инстаграм-език.
След дългата прелюдия с „празни мисли на един празен човек“, в крайна сметка, предлагам ви няколко недотам любовни сценария за 14 февруари.
(Поради (все още) женския ми пол и солидарността към самотните, фригидни жени, в следващите редове ще се обръщам на Ти към дамите)
Вие сте млада влюбена двойка, хормоните бушуват, окситоцини, андрогени, естрогени и т.н., правопропорционално на броя нежни снимки в социалните мрежи. Публикувате си влюбени фотоси със сърца, балони и целувки. На практика на този 14 февруари няма как да сте на ресторант! Затова оставате вкъщи. Почти мигновено се скарвате, защото на него му се гледа мач, а на теб „Тетрадката“. В крайна сметка седите нацупени на дивана, няма какво да си кажете, ти пиеш евтино, кисело вино, той цъка тв каналите или някоя компютърна/видео игра. Но нищо, винаги може да намериш да публикуваш някое по-старо ваше селфи с обяснение в любов към половинката.
Ти си млада дама с хубава работа и висок доход, но вече обявена за „стара мома“ или „фригидна женска“ поради нежеланието ти да се вържеш с някой мързел, който си търси нова „мама“. Около теб се навъртат няколко женени мъже, търсещи разнообразие, но са толкова очевидно отчаяни от скуката вкъщи, че не будят у теб нищо друго, освен съжаление. На 14 февруари си пред компютъра, вероятно на работа, в обедната почивка си наливаш вино. И проклинаш всички онези любовни, фалшиви постове. Не си пускаш „Тетрадката“, по-скоро някоя серия на „Къща от карти“, или… „Отчаяни съпруги“.
Ти си млада дама, столкваща до откат един-и-същи-нищо-неподозиращ-мъж, който в момент от деня може да публикува любовно обяснение към жена си, или към някоя. Не и към теб, ха-ха-ха. Не ти остава нищо друго освен да си нелееш от виното. И да си пуснеш Франк Синатра. И на твоята улица може да изгрее слънце някой ден.
Вече не си толкова млада? И женените ги няма на хоризонта. Май няма и много-много кого да столкваш. Затова пък имаш готини приятели, с които се смеете и черпите за Трифон Зарезан. Празник си е все пак.
Ти си отчаяната съпруга. Прави ти се нещо свежо тази година, за разнообразие в брака. Обаче, за жалост, мъжът ти е от онези от точка 2 – отегчен до смърт, способен да открие разнообразие и тръпка единствено в някое „младо отчаяно парче“ с готино тяло. Ти вече си му като сеста или просто приятелка. Откриваш онова хубаво, отлежало вино, за което изръси половината си заплата преди време, пускаш си Ерик Клептън. И Трифон Зарезан е празник все пак.
Ако не сте се открили в някой от сценариите, не се сърдете. А, ако сте се открили в повече от един – също не се сърдете. Те са просто плод на моментно вдъхновение по време на кулинарни изпълнения.
Свърши 2020 година, която през последните дни беше описана из социалните мрежи в 3 думи: януари, февруари, коронавирус. И то наистина – от март тъкмо се започна. Извънредно положение, заповеди, маски, дистанция, дезинфекция, дисциплина, извънредна епидемична обстановка, трупове, чували, яко умиране, яко броене. Всяка сутрин, всеки ден. Затворени граници, затворени магазини, затворени по домовете хора.
И куп теории. Откъде-откога-как се появил Ковид. Пазарът в Ухан, първите туристи от Китай, пристигнали в Италия. Италия – една от най-тежко засегнатите страни, с вече над 2 милиона регистрирани случаи. Заговори се, че още през декември 2019 коронавирусът бил в Италия – в отпадните води на Милано и Торино.
А как изглеждаха италианските градове преди около година, през онези хубави коледни празници на 2019? Пълни. Пълни с туристи, с усмихнати хора, с вдъхновение и празничен дух. И празни. Празни откъм сняг, Ковид и защитни маски, каквото имаше около Коледата на коронавирусната 2020 г.
Преди дни в „Milano Today“ беше публикувано видео, на което се видя как екипирани със светлоотразителни жилетки хора чистят снега пред Миланската катедрала, а покрай тях тук-там минават по-вероятно местни жители отколкото туристи. Заледените улици пустеят, а малкото минувачи, с наполовина маскирани лица, крачат нервно.
Друго беше през онази не толкова далечна 2019 г. И това другото започна още от гарата – откъде другаде – та нали именно гарите са в началото на всяко приключенско пътешествие?
Сновящи насам-натам хора с багаж или без, с малки чанти или големи куфари, строго делови или силно впечатлени от това, пред което не можеш да останеш безучастен – най-помпозната железопътна гара в цяла Европа – Milano Centrale.
Сградата е открита през 30-те години на миналия век, а основната цел по онова време е внушителният архитектурен дизайн на фасадата да покаже господството на фашисткия режим на Бенито Мусолини.
На Milano Centrale има 24 коловоза, като над всяка платформа се извисява сводест покрив от стъкло и метал. Архитектурният стил, в който е построена гарата е смесица от ар нуво и арт деко. По настояване на фашисткия режим на Мусолини сградата е украсена със символи, демонстриращи сила и мощ.
По покривите ѝ могат да бъдат видени скулптури на мускулести животни от митологията: крилати коне, лъвове, бикове и орли. По ъглите на сградата пък са ситуирани Фасции (лат. fasces) – снопове пръчки, вързани около брадва, които в римско време символизират обединената сила и власт и именно този символ избира самият Мусолини за своята фашистка партия.
Milano Centrale осъществява връзката на Милано с редица италиански градове, както и с няколко европейски страни. Над 320 000 души преминават ежедневно през гарата, по данни от Italiarail. И със сигурност никой от тези хора не остава безпристрастен към величието, което излъчва гарата. Величие, примесено с уют, забързаност и обаяние.
Няма по-добро начало за престоя в Милано от това първата спирка из града да бъде тъкмо неговата гара с онези приветливи, възхитени лица, също като твоето, непокрити все още от маски.
Някак естествено след нея, като че по архитектурен план, естествено стои Дуомо – Миланската катедрала.
Другото място, откъде тръгва всичко – улици, посоки; сърцето на града. Неописуеми с думи са усещанията, които буди видът на готическата катедрала, чието строителството отнема почти шест века. В крайна сметка тя става втората по големина в Италия след базиликата Свети Петър в Рим и четвърта в света.
А там горе, на покрива, там е сякаш аха да докоснеш Вселената. И точно оттам горе, долу всичко изглежда толкова миниатюрно, че изведнъж те обзема умора, страх дори. Това място е божествено, има нещо нечестно, нещо нередно точно ти да си там. Слизай долу, човеко, където ти е мястото, в онази гигантска тълпа с онези миниатюрни хора.
Онези миниатюрни хора, които само година по-късно ще падат като ябълките, останали по дървото, които биват съборени от студения декемврийски вятър. Но тогава все още я нямаше коронавирусната снежна буря.
И всички онези коридори и безкрай витиевати стълбища нагоре бяха препълнени от греещи, светещи и главозамаяни хора. Опитващи да се докоснат до божественото.
А после слизат долу при тълпата и правят съвсем човешки, естествени неща – обикалят из коледния базар, разположен встрани от катедралата, избират си някое пухкаво кравайче, греяно вино с повечко канела в малка пластмасова чаша, има и печени кестени.
За идните дни ще останат пицата и спагетите, и останалите обиколки – Галерията на Виктор Емануил, в непосредствена близост до катедралата, Ла Скала, а после и улицата на модата „Монте Наполеоне“.
Парадоксално е как само малко след като сте се разхождали сред лъскавите витрини на бутици с безбожно скъпи дрехи, в които обслужващият персонал се състои в голяма степен от чернокожи, а покрай вас профучават цинично „лачени“ спортни коли, изведнъж може да се озовете пред „Санта Мария деле Грацие“, църквата, в която се съхранява „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. Умопомрачителен сблъсък на висша мода и висше изкуство.
Там някъде е и една четвърта очарователна част на Милано – Навили. Мястото, което носи венецианския, та дори и амстердамския дух – кварталът с водни канали, кокетни сгради, тесни, очарователни улички. И много, много, много и различни хора.
Също там са сгушени малки ресторантчета, пълни с италиански семейства и туристи, които си говорят и се смеят шумно, ръкомахат и чуруликат на прекрасния си език. След събрания декемврийски студ из улиците на града, влизането в една такава близка, задушевна обстановка крие сноп с емоции. И всеки малък детайл е впечатляващ – часовникът на стената, рафтовете, обсипани с дрънкулки, както и тези зад бара, осеяни с десетки видове чаши, по-големи, по-малки, за вино, за кафе, за фреш.
И е толкова хубаво, толкова споделено и задушевно.
Защото още няма маски, няма и чували с трупове, няма задължение за дистанция и дезинфекция. Всъщност навсякъде масите са толкова близо, че от време на време може да се случи да отнесеш някое сръчкване от разпалено обясняващата нещо екстравагантна италианка. Но пък ще се спогледате и тя веднага ще се извини.
Saluti!
И толкова нереалистично и далечно вече звучи, че е възможно някога пак да се върне това време.
Днес, казвам си, без цифри, без власт и опозиция, без корона. Качваме се и тръгваме – без ясна посока, без крайна точка, без цел, без план, „където-там“ е настроението.
В колата начертаваме маршрута, асфалтът е осеян с дупки – толкова много, че в един момент си мислим – щом са толкова много не може да са опасни. Въпреки това криволичим и слаломираме из двете платна.
В крайна сметка пред нас се появява той – опожаряван, разрушаван и наново съграждан – Mанастирът изплува насред вековната гора – в края на пътя. Тихо, приветливо и затънтено място, оградено с големи бели зидове, а млада дама с тъмен слънчев загар на сергия отпред продава от онези детски, шарени ветропоказатели, евтини, но бляскави накити и икони.
На входните порти пък ни посреща табела със забрани и заповеди – диплят се удивителни знаци. „Влизайте в храма с благоговение и пазете тишина!“, „Не разговаряйте по мобилните си телефони!“, „Не влизайте в храма с дъвки в уста! С устата си прошепвайте молитви.“
Но не само. Списъкът се състои от общо 7 правила, явно са се постарали и символика да има. „Имайте пристойно поведение!“ – заповядват духовните лица, онези, които трябва евентуално да ни свържат с Бога, долуподписаното „ръководство на манастира“. И допълват „Въздържайте се от интимничене с вашите партньори.“
Чувствам известна доза горчивина докато чета табелата, през цялото време. Улавям се как проверям изпълнила ли съм наставленията – не дъвча дъвка, вече съм си спряла звука на телефона, не „интимнича“ на обществени места. Сега остава да запомня, че трябва да прошепвам молитви докато съм в обителта. Това са ми заръчали от „ръководството“.
Мисля си през цялото време – „ръководството?!“. Какво е всъщност „ръководство“ и то не е ли едно, един. Един основен Ръководител. Не трябва ли Той да ръководи, напътства, забранява???
Горчивината ескалира след прочитането на последната седма заповед. По-късно през деня си мисля – добре, че поне не са се изравнили с Неговите 10 заповеди. Та седмата забрана е „Не пускайте дронове в двора на манастира“. Горчилката е по-силна от желанието да се разсмея шумно – напук на първата заповед за тишината.
„На премиерските порти някой не я е догледал тая заповед“, мисля си, и видяхме оръжието, парите, чаршафите.
Едно е сигурно. С дрон над манастира няма да видим Неговите предмети на нощното шкафче, няма да видим Неговите чаршафи, снимките няма да излязат в интернет. С дрон над манастира може обаче да видим други кадри, които да не ни харесат. На нечии чужди чаршафи. На нечие чуждо интимничене.
Защото дронът над манастира едва ли ще заснеме и ще попречи на Неговия покой. Или със сигурност не толкова колкото търговията в храма – продажбата на свещи, джобни икони, лъскави гривни, червени конци с бляскави кръстове на тях, малки шишенца със светена вода. А до всеки от тези предмети етикет с цена – 2-5-10-15 лева. В самия храм.
По-късно си мисля – всичко това, може би, нямаше да бъде забелязано, ако не беше онази проклета табела на входа с напътствия и заповеди от „ръководството“, чиито послания нямаха нищо общо със смирението, което отидох да търся в манастира. И в храма, където дрънчат стотинки за свещи и където монахиня с черно расо и бяла маска протяга ръка, за да изтъргува пламъка на вярата.
Но и където ние не дъвчем дъвки, не говорим по телефона, не говорим високо – не заради проклетата табела на „ръководството“ отпред, а заради смирението. Смирението не пред „ръковоството“, смирението пред Бог.
Бог, който е създал природата в обителта и която никой няма право да ни забрани да снимаме, с дрон или фотоапарат – защото тя не е на „ръководството“! Тя е Негова!
Но тя не е Неговата спалня! Тя е Неговото творение!
*
По-късно през деня ще слезем до курортното градче, намиращо се на няколко километра от манастира. Улиците там ухаят на липа, времето е различно, възприятията са различни, атмосферата е друга. Централна улица с малка книжарница, аптека, няколко магазина за дрехи, плод и зеленчук, сладкарници. Оживление, подсказващо за край на пандемия.
А някъде по средата на централната улица мъж на средна възраст слуша и гледа видео от фейсбук профила на премиера Борисов. Изглежда има сравнително изненадано изражение. Какво ли става, мисля си, и импулсивно посягам към телефона, но спирам, казвам си, без цифри, без власт и опозиция, без корона.
Още малко по-надолу по улицата група мъже обсъждат: пак ли, докога, то какъв е смисълът, абе вие болни познавате ли, те и тези болните – никой не е в болница, всичките са безсимптомни.
Пак посягам към телефона, но спирам, казвам си, без цифри, без власт и опозиция, без корона днес.
Влизаме в симпатичен малък магазин – хайде, все ще си намерим нещо интересно да си купим отвътре. С „добър ден“ ни посреща дамата, позиционирана на касата и допълва „маски имате ли, от днес или утре пак ще са задължителни в магазините, преди малко съобщиха“.
„Нямаме“, признаваме, „ще ви притесним ли при това положение, ако разгледаме?“.
„Не, и аз сега не съм подготвена. Тука изрових някаква…“, казва тя и нахлузва през лицето си парчето плат. С ясното съзнание, че така трябва, че е задължително. Но и че Той, не „ръководтвото“, а Той решава съдбата – независимо от опаковката на лицето.
Купуваме няколко дреболии, благодарим, пожелаваме си приятен ден и тръгваме. Смирени. С открити сърца, и лица, все още.
Малко повече от седмица извънредно положение е въведено и във Великобритания – страната, чието правителство дни наред следваше политика за изграждане на „стаден имунитет“ у населението. Нещо, което, като че ли, не сработи съвсем и в крайна сметка и в Обединеното кралство бяха предприети редица ограничителни мерки, които премиерът Борис Джонсън обяви на 23 март. (Експертно мнение за абсурдността на теорията за „стадния имунитет“ прочетете ТУК)
Към момента (22,00 ч. на 2 април) общият брой на заразените в Обединеното кралство е 34,165. Починали са 2,926 души, а са излекувани 191, сочат данните на сайта Gisanddata.maps.arcgis.com, разработен от Центъра за системни науки и инженеринг към Университета „Джон Хопкинс“ в САЩ.
Тази поредна черна статистика поставя Обединеното кралство на челните места сред страните в световен мащаб не само по брой заболели, но и по смъртност вследствие на Covid-19. За сметка на това Великобритания е в дъното на подредбата по брой възстановили се.
Пък…„само като гледаш как го обявиха извънредното положение, ти става смешно. Британците с тяхната любезност…“, коментира два дни след излявлението на Борис Джонсън, на 25 март, българката Натали Младенова. През 2016 г. тя завършва Университета Гринуич – един от най-престижните в Лондон. Избира да остане и да работи там, в момента като мениджър и счетоводител.
С ироничен глас описва и речта на Борис Джонсън от 23 март. „Звучеше сякаш напътства: „ако приятелите ви кажат, че искат да се видите – кажете не. Ако бъдат настойчиви – кажете – не! Не мога. Няма да изляза.“
Доста късно обявиха извънредно положение, до последно не искаха, коментира още Натали.
Тя обаче разказва нещо друго много интересно. За разлика от България, където все още тук-там се намират работещи тайно и нелегално заведения и ресторанти, във Великобритания те масово били затворени още преди взетите от правителството мерки.
„Магазините и ресторантите започнаха сами да затварят, без да бъдат принудени. В момента всички са принудени. Но масово, едно 90% от заведенията затвориха по-рано по собствено желание, защото разбираха сериозността на проблема“, разказва Натали. А на хората, загубили работата си, които се самоосигуряват, правителството предлага да им се изплаща 80 % от заплатата, стига тя да е до 2500 паунда на месец.
По думите ѝ, от по-рано отговорно към ситуацията с разрастващата се коронавирус епидемия подходили и супермаркетите, като въвели различни мерки за пазаруване.
„Например – имаше доста видеа в социалните мрежи на медицински работници, които след дълга 48-часова смяна (заради недостига на медицински работници) отиват в супермаркета и няма нищо. Нищо не могат да си купят, защото всичко е разграбено. Затова някои супермаркети обявиха извънредни мерки – например, за медицински работници всяка сутрин от 8,30 до 9,30 има специален час, тогава те могат да пазаруват с предимство. След тях има определен час за възрастни хора и хора в неравностойно положение“, обяснява Натали.
Ограничения били въведени и при продажбата на определени продукти като тоалетна хартия, паста и консерви. Сега вече като цяло положението се нормализира. „Вече виждам повече неща по магазините.“
Парадоксално е обаче поведението на голяма част от британците. „Хората гледат да се самоизолират, няма толкова хора по улиците, но като отидат в отворените магазини – тези за хранителни стоки или аптеките, вътре се сблъскват десетки хора и не ги интересува“, описва ситуацията в Лондон българката – два дни след въведеното извенредно положение. И допълва:
„Настроението като цяло – всички са стресирани. Като излезеш на улицата всички гледат да те избягват и минават на отсрещния тротоар. Има масова параноя, но и хората са много разделени – едни са се побъркали, не искат никакъв контакт с никакви хора, а на другите пък не им пука – мислят, че това е просто един обикновен вирус. Като цяло британското общество не приема много насериозно забраната за излизане, защото няма строги мерки, няма глоби. Казваше се, че глобите ще са по 30 паунда, но няма патрулиращи полицаи.“
По думите на Натали полиция няма, поне тя не видяла: „Гледах видео от парк, в който хора се припичат на слънце и полицаи крещят по мегафон: „Моля ви, това не е ваканция, обявено е извънредно положение, приберете се вкъщи. Айде приберете се, моля ви се.“ Общо взето ти става смешно от цялата ситуация.“
Всъщност, оказва се, и темата с правата, задълженията и отговорностите на органите на реда, освен тази за спазването на дистанция, поражда полемика и разделение в британското общество.
Полицаите трябва да бъдат „последователни“ при изпълнението на задълженията си във връзка с въведените мерки за спиране разпространението на коронавируса. Това обаче предизвиква критики, защото се твърди, че някои отиват твърде далеч, опитватвайки се да гарантират, че хората спазват правилата, пише Би Би Си.
Британската медия изрежда правомощията на органите на реда: да задържат някой, за да бъде тестван, ако се смята, че е заразен; да затворят широк кръг от несъществени предприятия; да ограничат правото за движение и събирането на големи групи хора.
„Имаме право да ходим на медицински преглед, да отидем до хранителен магазин или аптека. Някои хора все още работят, не всички можем да работим от вкъщи. Имаме право веднъж дневно да излизаме на разходка или да правим някакво упражнение навън, но трябва да сме двама човека максимум, не можем да сме големи групи. Възможно е да излезе и цяло семейство – родители с деца, например, но не трябва да има събиране на групи“, обяснява Натали.
Ако гражданин откаже да спазва тези правила – например отхвърли молбата да се прибере вкъщи, полицаят може да му издаде фиш с глоба за 60 паунда, която може да бъдат редуцирана до 30, ако бъде платена в рамките на 14 дни. Съответно, за всяко следващо нарушение глобата се увеличава, отбелязва Би Би Си.
Британската медия допълва още, че всъщност към момента от полицаите се иска основно: да общуват с хората, като ги питат защо са навън; да им обяснят закона и необходимостта от това да си стоят вкъщи, като се подчертават рисковете за общественото здраве; да насърчават гражданите да се приберат вкъщи, ако нямат разумно обяснение да са навън; да прилагат предвидените наказания само в краен случай.
Що се отнася до медицинските лица във Великобритания или по-скоро тяхната липса, както стана ясно по-горе – това е поредната тема, станала повод за разнобой – в медиите и обществото. Докато у нас хората аплодират всяка вечер медицинските специалисти на първа линия, в Обединеното кралство коментарите следват друга посока.
„Правителството има нужда от чуждестранни работници в Национална здравна служба – но не ги цени“, пише в коментар за „Индипендънт“ Мелиса Чемам (Melissa Chemam) – писател и журналист на свободна практика, чийто роден град е Париж.
Още след резултатите от референдума за Брекзит през 2016 година британското правителство започна да води враждебна политика към чуждите работници в страната – и към тези от Европейския съюз, и към всички останали, които не са граждани на Обединеното кралство. А от тази политика пострада и Националната здравна служба, коментира още Чемам.
На този фон здравните власти открито изразяват „разочарование“ от липсата на възможност за по-всеобхватно тестване на хора за Covid-19, като за това винят именно правителствената политика на Борис Джонсън, който продължава да „страда от леки симптоми“ на вируса на „Даунинг Стрийт“, където той е се е самоизолирал.
Около 13 хиляди теста са налични всеки ден, а нуждата е от 25 хиляди, отбелязва Би Би Си.
А лекарите и сестрите умират поради липса на оборудване. Джонсън ще се справи ли?, пита журналистката Габи Хинслиф (Gaby Hinsliff) в коментар за „Гардиън“.
„През 1915 г. недостиг на снаряди за войници свали правителството. Век след това премиерът е изправен пред подобно предизвикателство“, пише тя.
Ще се справи ли Великобритания на фронта в Третата световна война?
Защото тя „вече започна. И това не е война срещу Covid-19, това е война срещу инфекциозните заболявания. Третата световна ще бъде „добра война“ – война между човешката раса и инфекциозните заболявания“, коментира Рандъл Ларсън (Randall Larsen) в Nationalreview.
Така че не знам какво ще се случва. Никой не знае всъщност, казва и българката Натали.
Спазване на дистанция, строги хигиенни правила, ограничения за продажба на хранителни продукти, промени в графиците на транспорта и дори на места цялостно блокиране на трафика – било то въздушен, сухопътен или друг. Това са част от мерките, предприети досега в редица страни, за ограничаване разпространението на коронавируса. И всичко това на фона на призиви за единство и сплотеност – и у нас, и по света.
Встрани се опита да остане Великобритания, за-пореден-път-впрочем, отказвайки дни наред да бъде сред страните, взели по-категорични мерки за опазване живота и здравето на гражданите си.
Докато европейските държави, сред които и България, въвеждаха редица ограничения в борбата с Covid-19, Великобритания се придържаше към различна стратегия.
„Досега главната стратегия беше: млади хора, излизайте навън, поддържайте се здрави, спазвайте хигиенни навици. Идеята беше младите да развият имунитет. Възрастни хора, особено тези със заболявания, останете вкъщи.“ Така описва ситуацията в единствената страна, пожелала да напусне Европейския съюз, Живко Коцев – 25-годишен българин, пребиваващ на територията на Великоритания от близо две години. Той работи в лондонски пъб като барман и сервитьор.
Коментира: „Само че…хората не послушаха и поне в моя пъб виждах хора от всякакви възрасти, все едно съм на нормална смяна…Сякаш нищо по-различно не се случва от обикновено.“
По думите му през изминалите дни в големите супермаркети не се спазвали препоръките за дистанция, нито имало органи на реда, които да следят за това. Що се отнася до хората по улиците – „някои бяха с маски и ръкавици, други не; някои спазваха дистанция, други – също не. Транспортът също работи, но с по-разреден график, част от ресторантите са затворени, но предлагат доставки по домовете“, обяснява Живко.
Спазвала се обаче друга мярка – най-важните продукти като пилешко, макаронени изделия, ориз и тоалетна хартия се продавали в ограничено количество, като с приоритет при пазаруването били възрастните хора над 50-годишна възраст.
Въпреки това, и във Великобритания, както и у нас, се срещат магазини с празни рафтовете, отбелязва Живко.
Съквартирантката му в Лондон е от Италия – страната с най-много смъртни случаи от коронавирус в света към настоящия момент – 6,820. Е, и 8,326 напълно излекувани, според данните от сайта Gisanddata.maps.arcgis.com, разработен от Центъра за системни науки и инженеринг към Университета Джон Хопкинс в САЩ.
„Съквартирантката ми е притеснена. Има намерение да се прибере в Италия, ако полетът й не е отменен“, коментира Живко пред dnews в събота, 21 март. От 17 март обаче е в сила Декрет на правителството, който предвижда всички завръщащи се в Италия граждани, включително такива без симптоми, да се поставят в доброволна 14-дневна карантина.
Във връзка с личните си планове Живко споделя: „Към момента полетът ми за България не е отменен, но ако си дойда в България трябва да остана под карантина. После не се знае дали положението ще се влоши и дали ще мога да се върна в Лондон.“
Днес, 24 март, към 21.00 ч., регистрираните случаи на коронавирис в Обединеното кралство са 8,164, като от тях смъртните са 423 – 87 само за денонощие, по информация на Би Би Си, а напълно са се възстановили 140 души.
Просто цифри от последните дни, нали? Поредната доза статистика, но с малко повече смърт в нея.
Въпреки въведеното снощи извънредно положение обаче, във Великобритания все още няма рестриктивни мерки по отношение на режима на влизане и излизане от страната, по информация на Българското външно министерство (към 21.00 ч. на 24 март).
Премиерът Борис Джонсън разпореди да се затегне максимално карантината, като инструктира гражданите да останат по домовете си, освен ако не става дума за покупка на храна и лекарства или пътуване до работно място – но само за тези служители, които няма как да работят от вкъщи.
Затварят се и всички магазини и заведения с изключение на тези, продаващи стоки от първа необходимост. Във Великобритания ще бъдат затворени и детски площадки, магазини за дрехи, фитнеси на открито и храмове на различните вероизповедания.
Джонсън заяви в понеделник, цитиран от „Гардиън“ и, че ще разпореди полицията да наложи строга блокада и да следи за спазваването на взетите мерки, за да се спре разпространението на вируса възможно най-бързо. А по-строгите мерки са в сила от 23 март и се очаква да действат три седмици.
Въпреки това, по думите на Живко Коцев обаче, в Лондон няма паника за фалити на заведения. „Предполагам, че ако нещата продължат няколко месеца, най-зле представилите се заведения до този момент ще фалират“.
А дали и колко закъсня Великобритания с въвеждането на извънредното положение – тепърва ще става ясно. Сигурно е обаче едно – теорията за „естествената имунизация“ в крайна сметка претърпя крах.
А как стоят нещата в Ирландия – 1,125 потвърдени случая, от които шест с фатален край и … пет възстановили се, според данните на Gisanddata.maps.arcgis.com към 21 часа на 24 март.
Ден по-рано, в понеделник, Арлен Фостър коментира на пресконференция, че ако хората не започнат да спазват правилата за социална дистанция „ще има вълна от смъртни случаи“. На същата пресконференция стана ясно още също така, че трима са починалите вследствия на Covid-19 в Северна Ирландия.
„Хората тук са търпеливи. В началото се панираха много“, разказва 25-годишният българин Любомир Калайджиев. Той работи в дом за възрастни хора в Северна Ирландия.
Там са взети всички необходими мерки за абсолютна дезинфекция – всички служители работят с ръкавици, престилки и, разбира се, използвайки мнооого дезинфектанти. „Съобщения, цветя, картички и т.н. от роднини, минават през нас и ние ги предаваме на хората“, обяснява Любомир.
По думите му в страната вече има въдворед ред, който се спазва – хората изчакват търпеливо на опашки пред все още отворените магазини – разбира се, основно тези за хранителни стоки, ресторантите за бързо хранене и аптеките. Баровете са затворени, а болниците приемат само наистина спешните случаи. Мобилизират се медицинските сестри, които до последните 3 години са напуснали работа, разказва още Любомир.
Всички масови събития на закрито с над 100 души и събития на открито с над 500 души са отменени. Всички училищни заведения и университети на територията на Ирландия са затворени до 29 март 2020 г.,съобщават пък от Българското външно министерство.
Хората от трети страни, които Любомир познава, не се притесняват. Редът в страната обаче, по думите му, се спазва.
П.П.: Нека се вслушваме малко повече в съветите на компетентните хора и органи и нека спазваме препоръките и наложените от тях ограничения. Нека поне веднъж не се бием в гърдите кой е по-можещ, знаещ, смел и кадърен. И нека оставим, за момента поне, сравненията на Covid-19 с пандемиите от тиф, чума, холера, грип – било то испански, свински, азиатски, хонконгски.
Не само защото около Covid-19 все още има твърде много неизвестни и все още пандемията не е отминала, но и защото времената, в които са се разпространявали всички тези вируси са различни.
7 Basic Facts 