В понеделника след Задушница

Архангелова Задушница. Молим се за душата на починалите. Стремим се към смирение. Вървим сред паметниците с имена, дати и снимки с наведени глави. Чува се подсмърчане, отнякъде и стон. Кадим с тамян, подаваме за “Бог да прости”, преливаме вино. 

Отдавна е традиция да се стремим към смирение в определени дни. 

В понеделник вече всичко е постарому. Претъпкан обществен транспорт. Сърдити, дори яростни лица. Забързани силуети се отразяват във влажния ноемврийски асфалт. 

Там някъде мъглата се разкъсва от детски смях. Майка и дъщеря се гледат съучастнически. Изведнъж малката посочва с дълго, тънко пръстче в далечината и ококорва сините си очи: “А, поп”. Околните сърдити изражения прихват в смях. Тягостната ноемврийска сутрин се запълва от детска, шарена усмивка. 

Отсреща, тъкмо, където сочи малкият показалец, от мъглата се появява черен силует – възрастна дама с дълги катранени одежди, навярно монахиня, не поп. На челото ѝ се е подал бял кичур, загатващ за снежнобяла коса. 

Приисква ти се на фона на 5-годишното сияещо и смеещо се шарено очарование този тъмен силует да излъчва достолепие. Но вместо това изсъсква: 

– Не е смешно. Трагично е. Родителите сте виновни.

Усмивките на спирката се загубват отново из мъглата. Само майката извинително отронва: “Тя е още малка, не разбира.”

– Така е, малка е. Родителите сте виновни. 

– Едва на 5 ми е детето. 

-До 7-годишни са освободени от грехове. Грехът е на родителите – продължава ниският каканижещ глас, излизащ изпод дългите черни поли. – С тия телефони са загубили връзката с духовното. Вие сте виновни за това. 

Обвиненията срещу майката с 5-годишната дъщеря продължават да се сипат от навярно духовното лице.

А изразът “загубили връзка с духовното” кънти в главата ми. 

Черните одежди, стоманеният строг поглед и леден глас ли провокират желание за връзка с духовното у едно 5-годишно дете? Как възрастна дама, духовно лице, говори за грехове и раздава присъди наедро: на майка, на 5-годишно дете? Раздава ги с ярост, с гняв и без колебание. Сочи и нарежда. 

В понеделника след Задушница. 

“Бог е мъртъв”, сякаш казва поведението ѝ. И затова тя отрежда.

Малко по-късно, малко по-нататък, двама едри мъже в полицейски униформи бутат и заплашително говорят нещо на други двама по-дребни мъже, цигани. Чуват се ругатни. А наоколо продължава да е мъгливо. Мирише на смог. Мирише на зима и студ. Продължават да се мяркат забързани за някъде навъсени силуети. Ще потърсят отново смирение. В някои от дните, предназначени за демонстрация на смирение. 

Днес е просто понеделникът след Задушница.