Един изборен ден в няколко СИК (пътепис)

Или как членове и членки на комисии не знаят какво тъкмо правят там

Всеки избирател гласува в една избирателна секция с една карта, обявиха от ЦИК на брифинг в деня на вота. Малко по-късно стана ясно, че гласоподаватели си ядат разписките, други гласуват по няколко пъти, въобще кой-където-каквото свари.

Иначе изборният ден протече спокойно, почти меланхолично навсякъде. Включително в малко населено място, на около 60 км от столицата.

Улиците са пусти, времето е мрачно и студено. Но авторът, пътешественик от този пътепис, стремглаво тръгва към една от секциите там. Пристига, хвърля бърз поглед на разлепените списъци, нахлузва медицинската маска, покриваща носа и устата, и влиза в онази голяма, неуютна и студена сграда, ползвана навремето като ученически стол, а по-късно за провеждането на събития като балове, сватбарски партита и панахиди.

*

Няколко млади и няколко малко по-възрастни дами зъзнат в зимни якета, приветливо се усмихват и ме подканят да си подам личната карта. Пред мен друга жена вече я е дала и се насочва към онова електрифицирано нещо в дъното на секцията, заобиколено от куфаро-подобни неща.

• Искате ли помощ – пита една от членките на видима възраст около 20 години.
• Не, благодаря – чува се вече иззад машината.

Използвам момента и питам мога ли да направя няколко снимки. Хора в секцията няма. Дамата зад машината очевидно ще поприключи бързичко.

Няколко погледа се втренчват в мен въпросително и избързвам да обясня.

• Снимки на машината – казвам – ей така, от тук. Няма да снимам екрана, нито нечий вот.

Озадачените погледи на младите дами стават все по-напористи. Някоя от по-опитните плахо казва, че „не би трябвало да не може“. Усмихвам се благодарно, понечвам да бръкна, за да си извадя телефона и изведнъж:

• За какво ти е? – Въпросът е отправен от една от най-младоликите членки на комисията, която ме гледа втренчено и любопитно.
• За новинарски сайт – казвам и добавям – За новинарски сайт работя. Нужно ни е да си разнообразим галерията – подмятам с усмивка, почти на шега.

Населеното място е малко, почти всички се познават, дори не виждам нужда да се легитимирам, за да направя няколко снимки. Изненадана съм още при влизането от новите, непознати лица представляващи част от комисията, където гласувам вече почти десетилетие. Прехвърлям в глава си въпросите – кои са тези нови дами, които очевидно не познавам и защо въпросът ми да снимам една машина за гласуване предизвика такъв колосален шок у тях… Защо всъщност членовете на тази комисия не знаят, че не нарушавам никакви правила с няколко снимки? Не ме познават, добре, но очевидно не знаят и че е нужно да се легитимирам и тогава съвсем не би трябвало да има проблем да направя няколкото проклети снимки, към които вече съм изгубила интерес. Никой не иска от мен да удостоверя местоработата си. Дамите изглеждат сякаш за първи път се сблъскват с подобен казус.

По-опитните членове на комисията са свели мълчаливо глави и очевидно нямат отношение към случващото се. Може би нямат, може би те самите са озадачени от нетрадиоционното присъствие на вероятно току-що завършилите средно образование активни членки на секционната избирателна комисия. И любопитно наблюдават тоталното им объркване в непредвидена ситуация.

• Все пак не искате ли да Ви помогнем? – отправя за втори път въпрос едната от младите членки на СИК към дамата зад машината, която упражнява правото си на глас.

Минали са не повече от 30-40 секунди, откакто тя е там.

• На неспособна да се справя ли приличам – пита сопнато вече малко раздразнената от прекомерната любезност гласоподавателка.
• Не, не, ама все пак да ви помогнем, ако искате – казва членката и се отправя към гласоподавателката…
• Не искам! Оставате ме, ако обичате … – заявява жената и прикрива с тялото си екрана на машината.

Наблюдавам ситуацията и ми изникват нови въпроси – защо е този прекомерен интерес за помощ към гласоподавател, граничещ с досада? Нима в тъмната стаичка някой чука отвън и предлага помощ? Не трябва ли членовете на комисията да помагат, когато тази помощ е поискана? Не е ли настоятелната, непоискана помощ обидна и накърняваща достойнството?

Неприятна е мисълта, че всъщност тази свръхинициатива за оказване на помощ може да има и друго измерение…

И докато си мисля върху тези теми, вниманието отново се връща към мен. Младата членка на комисията, която е и най-озадачена от молбата ми за снимки, обяснява, че ще се обади да попита някой-си-от-някоя-си комисия могат ли да ми позволят да снимам пустата машина, към която вече трайно съм загубила интерес… Интересно сега ми е поведението на очевидно току-що завършилите училище девойки, които създават впечатление на изключително ентусиазирани от работата си в СИК и на също толкова объркани какво точно трябва да правят и как точно трябва да се държат.

Междувременно свръхлюбезността и отзивчивостта към упражняващата правото си на глас дама е достигнала своя апогей и, докато тя очевидно преглежда внимателно бюлетината, изчаква разписката си, на която хвърля едно око и сгъва внимателно, набезите с предложения за помощ към нея не стихват. Тя е вече видимо изнервена, когато аз се отправям към машината и чувам зад гърба си твърд глас.

• Не можете да снимате.

Младата членка на СИК е провела телефонния си разговор, получила е отговор и е категорична.

• Така ли – питам – Мога ли да задам всъщност въпроса си към председателя на комисията, от когото да получа разрешение? Лично.

И тъкмо, когато решавам, че абсурдността на на пръв поглед елементарната ситуация ще бъде вече прекратена, получавам отговор …

• Аз съм председател.

Внимателно оглеждам комисията от значително по-възрастни членове, навели глави над списъците на масите, особено съсредоточени да нанасят данни, докато в секцията все още няма никой освен мен. Внимателно оглеждам представилата ми се за председател… Усещам се, че седя с наполовина отворена уста. Не мога да направя нищо повече. Смирено отивам до машината…

• Искате ли да ви помогнем? – чувам.

Поглеждам ги озадачено. Да ми помогнат? Видимо по-младите от мен председателка и членки на секционна избирателна комисия, които виждат генерален проблем и неописуемо по мащабите си събитие в снимката на гърба на машина за гласуване в малко населено място …

Изваждам разписката и питам кой точно ми забрани проклетите снимки. Всъщност те вече въобще не ме интересуват…

Искам да знам защо председателка на комисия звъни в друга комисия, откъдето да получи информация за собствените си правомощия? Защо тя самата не е наясно с тях? Защо сред няколко дами членки, председател е най-младата и неопитна? … Която очевидно не е наясно  дори как да се държи с по-възрастни гласоподаватели, отчаяно предлагайки им очевидно непотърсена помощ.

Пращат ме във втората комисия в малкото населено място, на 60 км от София.

Лицата там вече са познати.

• Аааа, това ти ли си, ама то няма проблем, ти си наше дете …
• Моля ви – казвам – Кажете ми кой тъкмо член, от кой тъкмо закон нарушавам, искайки снимка на гърба на машина за гласуване?

Сега вече, когато са ме разпознали, снимките не са проблем. Въпреки това – настоявам. Защо трябва да съм разпознаваема, за да получа нещо, което в никакъв смисъл и по никакъв начин не нарушава закона.

За Бога! Парламентарните избори са спечелени от хора, които публично и съвсем очевидно нарушиха Конституцията и Изборния кодекс в деня на вота! А аз не мога да направя една нищо и никаква снимка на гърба на една грозна машина за гласуване!

В момента, в който си помислям за това – започвам да се упреквам сама – не може логиката ми да е такава, не е редно… Това, че някой (независимо кой) нарушава закона, не означава, че и аз трябва да правя същото… В този ред на мисли продължавам да питам на глас:

• Кой закон нарушавам?  Защо председателката на другата комисия пита вас какво да прави?! Ако тя е председателка, вие какви сте – та въпросът да е отправен към вас? Защо вие, в деня на вота, обучавате председател на комисия?

От отговорите на досадните ми въпроси се оказва, че членът на втората комисията, към когото е било отправено питането за снимките, всъщност е учител на младите дами – председателка и членки от първата комисия. Председателят на втората комисия, в която търся „почтеност“ (нали това е думата на спечелилата парламентарния вот ПП) и отговор на въпросите си, не присъства на спора, иницииран от мен.

Опити за отговор получавам от членовете – гимназиален учител, очевидно и учител на председателите на останалите комисии…, и от още една-две дами.

Докато аз продължавам вече безнадеждно да задавам въпроси, на които не получавам конкретни отговори, единият член на комисията важно бръква в джоба си, вади телефон, набира номер, обяснява набързо ситиацията на човека от отсрещната линия. Затваря телефона.

• Можеш да снимаш машината.

От последващото обяснението става ясно, че „юридическата консултация“ е с познат колега журналист.

С мен е и вече видимо изнервената гласоподавателка от първата секция.

• Тези момичета не знаят как да се държат. Защо те ме притесняваха докато упражнявах правото си на глас? Ако бях поискала помощ от тях – как щяха да ми помогнат? Щяха да ми покажат номера, за когото да гласувам ли?  – саркастично пита тя.

Конкретни отговори няма.

Конкретни отговори няма и защо резултатите от последните данни на ЦИК нямат почти нищо общо нито с предварителните данни от агенциите, нито с данните от екзитполовете, минути след края на изборния ден.

Конкретен отговор нямат и въпросите защо никъде в Европа и света не се гласува изцяло с машини? Докато определени страни вече изпращат в космоса туристи – именно българите ли се оказахме по-иновативни и технологични, та се доверихме изцяло на машинния вот, въведен и приет набързо-набързо?

Конкретен отговор сякаш няма и въпросът: За какво гласувахме всъщност в неделя? За идеи, за политики, за промяна или подмяна.

Надеждата обаче сякаш остава. И тя е в това, че поне част от нас вероятно все още си задават въпроси.