Свърши 2020 година, която през последните дни беше описана из социалните мрежи в 3 думи: януари, февруари, коронавирус. И то наистина – от март тъкмо се започна. Извънредно положение, заповеди, маски, дистанция, дезинфекция, дисциплина, извънредна епидемична обстановка, трупове, чували, яко умиране, яко броене. Всяка сутрин, всеки ден. Затворени граници, затворени магазини, затворени по домовете хора.
И куп теории. Откъде-откога-как се появил Ковид. Пазарът в Ухан, първите туристи от Китай, пристигнали в Италия. Италия – една от най-тежко засегнатите страни, с вече над 2 милиона регистрирани случаи. Заговори се, че още през декември 2019 коронавирусът бил в Италия – в отпадните води на Милано и Торино.
А как изглеждаха италианските градове преди около година, през онези хубави коледни празници на 2019? Пълни. Пълни с туристи, с усмихнати хора, с вдъхновение и празничен дух. И празни. Празни откъм сняг, Ковид и защитни маски, каквото имаше около Коледата на коронавирусната 2020 г.
Преди дни в „Milano Today“ беше публикувано видео, на което се видя как екипирани със светлоотразителни жилетки хора чистят снега пред Миланската катедрала, а покрай тях тук-там минават по-вероятно местни жители отколкото туристи. Заледените улици пустеят, а малкото минувачи, с наполовина маскирани лица, крачат нервно.
Друго беше през онази не толкова далечна 2019 г. И това другото започна още от гарата – откъде другаде – та нали именно гарите са в началото на всяко приключенско пътешествие?
Сновящи насам-натам хора с багаж или без, с малки чанти или големи куфари, строго делови или силно впечатлени от това, пред което не можеш да останеш безучастен – най-помпозната железопътна гара в цяла Европа – Milano Centrale.
Сградата е открита през 30-те години на миналия век, а основната цел по онова време е внушителният архитектурен дизайн на фасадата да покаже господството на фашисткия режим на Бенито Мусолини.
На Milano Centrale има 24 коловоза, като над всяка платформа се извисява сводест покрив от стъкло и метал. Архитектурният стил, в който е построена гарата е смесица от ар нуво и арт деко. По настояване на фашисткия режим на Мусолини сградата е украсена със символи, демонстриращи сила и мощ.
По покривите ѝ могат да бъдат видени скулптури на мускулести животни от митологията: крилати коне, лъвове, бикове и орли. По ъглите на сградата пък са ситуирани Фасции (лат. fasces) – снопове пръчки, вързани около брадва, които в римско време символизират обединената сила и власт и именно този символ избира самият Мусолини за своята фашистка партия.
Milano Centrale осъществява връзката на Милано с редица италиански градове, както и с няколко европейски страни. Над 320 000 души преминават ежедневно през гарата, по данни от Italiarail. И със сигурност никой от тези хора не остава безпристрастен към величието, което излъчва гарата. Величие, примесено с уют, забързаност и обаяние.
Няма по-добро начало за престоя в Милано от това първата спирка из града да бъде тъкмо неговата гара с онези приветливи, възхитени лица, също като твоето, непокрити все още от маски.
Някак естествено след нея, като че по архитектурен план, естествено стои Дуомо – Миланската катедрала.
Другото място, откъде тръгва всичко – улици, посоки; сърцето на града. Неописуеми с думи са усещанията, които буди видът на готическата катедрала, чието строителството отнема почти шест века. В крайна сметка тя става втората по големина в Италия след базиликата Свети Петър в Рим и четвърта в света.
А там горе, на покрива, там е сякаш аха да докоснеш Вселената. И точно оттам горе, долу всичко изглежда толкова миниатюрно, че изведнъж те обзема умора, страх дори. Това място е божествено, има нещо нечестно, нещо нередно точно ти да си там. Слизай долу, човеко, където ти е мястото, в онази гигантска тълпа с онези миниатюрни хора.
Онези миниатюрни хора, които само година по-късно ще падат като ябълките, останали по дървото, които биват съборени от студения декемврийски вятър. Но тогава все още я нямаше коронавирусната снежна буря.
И всички онези коридори и безкрай витиевати стълбища нагоре бяха препълнени от греещи, светещи и главозамаяни хора. Опитващи да се докоснат до божественото.
А после слизат долу при тълпата и правят съвсем човешки, естествени неща – обикалят из коледния базар, разположен встрани от катедралата, избират си някое пухкаво кравайче, греяно вино с повечко канела в малка пластмасова чаша, има и печени кестени.
За идните дни ще останат пицата и спагетите, и останалите обиколки – Галерията на Виктор Емануил, в непосредствена близост до катедралата, Ла Скала, а после и улицата на модата „Монте Наполеоне“.
Парадоксално е как само малко след като сте се разхождали сред лъскавите витрини на бутици с безбожно скъпи дрехи, в които обслужващият персонал се състои в голяма степен от чернокожи, а покрай вас профучават цинично „лачени“ спортни коли, изведнъж може да се озовете пред „Санта Мария деле Грацие“, църквата, в която се съхранява „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. Умопомрачителен сблъсък на висша мода и висше изкуство.
Там някъде е и една четвърта очарователна част на Милано – Навили. Мястото, което носи венецианския, та дори и амстердамския дух – кварталът с водни канали, кокетни сгради, тесни, очарователни улички. И много, много, много и различни хора.
Също там са сгушени малки ресторантчета, пълни с италиански семейства и туристи, които си говорят и се смеят шумно, ръкомахат и чуруликат на прекрасния си език. След събрания декемврийски студ из улиците на града, влизането в една такава близка, задушевна обстановка крие сноп с емоции. И всеки малък детайл е впечатляващ – часовникът на стената, рафтовете, обсипани с дрънкулки, както и тези зад бара, осеяни с десетки видове чаши, по-големи, по-малки, за вино, за кафе, за фреш.
И е толкова хубаво, толкова споделено и задушевно.
Защото още няма маски, няма и чували с трупове, няма задължение за дистанция и дезинфекция. Всъщност навсякъде масите са толкова близо, че от време на време може да се случи да отнесеш някое сръчкване от разпалено обясняващата нещо екстравагантна италианка. Но пък ще се спогледате и тя веднага ще се извини.
Saluti!
И толкова нереалистично и далечно вече звучи, че е възможно някога пак да се върне това време.
7 Basic Facts 