Фениксът

Възкръсналият. Новопоявилият се. Новопостроилият се. Фениксът.

Ахтопол.

Годината е 2019, а лятото е в разгара си. Августовска жега. Парещи слънчеви лъчи. Солени морски вълни. Разпилени черупки от миди по брега. Хлапета, скачащи от скалите. Детски смях, майчин вик, нареждащи бащини слова. Фарът в центъра.

Повече от век по-късно градът живее нов живот, на мястото на пепелта. Нови къщи, пълни с нови поколения, разказващи нови истории.

Пожарът от 1918 година не оставя нищо след себе си. Освен духовния център – църквата „Възнесение Господне” и части от „Свети Яни”. През онази октомврийска сутрин жителите на Ахтопол осъмват, заобиколени от пепелта на срутените си домове. Объркани съдби, разпилени животи. Всеки трябва да се спасява някак. Едни бягат и търсят препитание другаде. Наново. Други остават. 

Всичко трябва да започне отначало. На чисто. Тухла по тухла; греда по греда. Рамо до рамо. И то започва. И продължава. До днес. Когато фениксът е възкръснал. Когато Ахтопол е пълен.

С млади, влюбени и разлюбени; със семейства – големи и малки; с хора – тукашни и чужди; с морски дух и дълга история. Пристанището, притихнало долу, чака да бъде забелязано и снимано. Чака и своите корабни посетители. Фарът дебне ден и нощ, сочи посока – на пътя, на мечтите. Пътят над морето дава отговори на отдавна задавани въпроси.

Съзерцаваш солените води там долу, дълбините им ти шепнат, дават отговор на отдавнашни загадки. Тесните улички и цветни порти те примамват с аромата на уют, загадъчност и дом. А някъде там, в дъното на уличката, възрастна дама с мила усмивка седи на малко столче. До нея маса, отрупана с бурканчета – малки, по-малки, средни, големи, всякакви. Сладко от смокини или конфитюр.

„Има от зрели и зелени“, напътства те усмихнатата дама.

И няма как. Купуваш си. Бурканче-две. А може и повече. За да съхраниш това лято в хладилника. За зимата.